Иван ВелковСплотеността и единението на обществото стоят встрани от политическия елит, обединени сме не благодарение на него, а въпреки него.

Пандемията от коронавирус променя системата на политиката със силата на природно бедствие, което има способността да измени безвъзвратно ландшафта на дадена територия. И когато говорим за система, обикновено имаме предвид взаимносвързани функционалности на определен организъм, подредени така, че да дават краен резултат – било то добър или лош. В случая на коронавируса може да се притесняваме както за функционалностите, така и за самия организъм и за крайния резултат. При наситен дисбаланс системата би била унищожена, което би запратило познатия и установен ред в аналите на историята. И докато всичко това важи с пълна сила за познатия ни свят и разместването на политическите пластове предстои, то по нашите географски ширини залогът е дори по-голям.

Нужно е с хирургическа точност да бъде извършена дисекция на допирните точки на взетите извънредни мерки, тяхното отражение в обществото и последиците, които предстоят. Когато става въпрос за оцеляването на индивида, мерките и правилата са едни. Когато говорим за оцеляването на социума обаче, те са съвсем различни и точно тук се губи връзката между това, което ни обясняват от телевизионните екрани и онова, което реално се случва.

Рестриктивният подход на индивидуално ниво с цел социално добруване трябва да е съпоставим с доверието за реалните измерения на възможностите от гледна точка на политическа легитимност, доверие и експертност от страна на суверена към политическия и управляващ елит. В България подобна измеримост не е налице.

Призивите за единност в борбата с пандемията се асоциират от обществото с призиви за доверие в политическата класа и това сериозно поляризира мнението на хората. И докато от една страна мерките са напълно адекватни, под сериозен въпрос е тяхната плътност. Плътност, която в ЕС и други страни бива добита от солидно икономическо развитие в продължение на десетилетия. То дава сигурност и перспектива пред малкия и среден бизнес, средната класа и запазва достойнството и психиката на обществото, давайки му морални сили, които то връща под формата на доверие и подкрепа спрямо неговите упълномощени представители. Или казано иначе – строгостта и тежестта на мерките кореспондира с развитието на редица сектори, които изграждат устойчива система на държавен организъм.

За съжаление, в България подобна здравна картина на държавния организъм е химерично-утопична. Атрофията на същия този организъм дестабилизира централната нервна система и на самия социум, превръщайки целта за индивидуално спасение в омирова Одисея, т.е. то трябва да бъде героично изстрадано. И докато геройствата са присъщи нам – българите, наболелите въпроси, чиито решения биваха отлагани с години, един вирус е способен да превърне в отворени рани.

На първо място пандемията извежда на преден план демографската криза, която предстои да се превърне в катастрофа в идното десетилетие. Недостигът на медицински персонал, както и на индустриален потенциал, е пряко свързан с отрицателният прираст на населението, който от своя страна има различни патогени, но като основен бих посочил икономическия. При по-сериозна нужда от човешки ресурс, с цел овладяване на коронавирус инфекцията, липсата на кадри в структурите на МВР и на МО ще си проличи още повече.

Демографията е ключова за потенциала на организма за справяне с всяка инфекция и кризисна ситуация. При близо два милиона българи около и над 60-годишна възраст, парализа на цели икономически отрасли без необходимите компенсаторни мерки, поставя под огромен натиск и риск целия социум. Гладът е по-силен от тока, по-силен и от вируса. Държавническата политика не изисква геройства, а консолидация на мнения. Когато прилагаме европейски мерки за ограничаване на заразата, редно е да приложим и европейски мерки за спасение на българската икономика, на домакинствата и на бизнеса. В противен случай разместването на пластовете вещае силен земетръс.

Коронавирус инфекцията ни задава въпроси, но ни дава и отговори. Единението относно спазването на карантината и мерките, с ясното съзнание за материалните загуби, поражда онова чувство на принадлежност, което многократно губехме през изминалите години на преход. И реално решенията на редица казуси, касаещи бъдещето на страната ни, лежат именно в способността ни да усещаме и разбираме чувството ни за дълг като нация.

Но някак сплотеността и единението на обществото стоят встрани от политическия елит. Обединени сме не благодарение на него, а въпреки него. И ако оздравяването от коронавирус инфекцията е въпрос на време, оздравяването на държавния организъм е въпрос на воля от страна на гражданското общество. Воля, която засега показваме, че имаме в името на висшия идеал за България – него всеки пази в сърцето си.

Иван Велков,
Сдружение „Инициатива Единение“

Станете част от бъдещето на България
участвайте в дискусиите на нашия форум, по ключови за страната теми