Независимостта – парадност и реалност

/Независимостта – парадност и реалност

независимост - манифестПрез настъпващата есен зачестиха събитията около нашата българска държавност. Едните с изразен патриотичен заряд, а други отново предъвквани от политици, историци, лаици, та дори и от традиционните кибици в мрежата. Празнуването на 111-та годишнина от Независимостта на България от Османската империя за щастие не бе сред противоречивите дати. И мнозина, които нададоха слух за онзи паметен септемврийски ден на 1908-ма, единни се съгласиха, че присъединяването ни към свободните европейски народи безспорно е повод за национална гордост. Но с едно малко уточнение. Само за тези, които я имат и пазят в себе си.

Друг е въпросът как днес мнозина българи възприемат този акт за свободно развитие на Отечеството. Като че ли напоследък слабо се втренчват в припомнянето на събитията от онова време, да не говорим за намаляващия интерес към церемониалите с тържествен строй, духова музика и добре сресаните думи на първенците на деня. Но тази приповдигната парадност все пак е израз на почит, признателност и… държавност. Има я навсякъде по света. Остава и това да затрият, както и паметта ни за всичко хубаво в по-близкото ни и по-отдалечено минало. Но факт е и друго. В пълзящата криза отчайващо много сънародници повече ценят своята „независимост” в бита, свеждана до осигуряване на някакви средства за живот без заеми. Плащането на полудели сметки, независимо от всичко. Отглеждането на деца и внуци в антисоциална среда с едни от най-мизерните пенсии и оскъдни заплати в света, противно на всичко. Оживяването в условия несъвместими с живота, напук на онези горе, които слабо мислят за онези долу.

Друга категория наши сънародници пък демонстрира своята независимост чрез мълниеносно изчезване от родната територия. И форсира газта до ламарината към Гърция през трите почивни дни. По пътя към измисления рай я следват рекламните плакати „Искам да ми е гръцко”. Вероятно затова се отдалечават с далеч над 111 километра от независима България. Но на кого му пука за всичко това. Важното е да се прескочи границата и усети… независимостта. От какво ли? Ами от досадното усещане, но и реалната среща с развихрящия се хаос под сянката на свлечената от немощ в инвалидна количка нашенска демокрация. При това с всичките й известни недъзи и атрибути. Като се започне с корупцията, административната бъркотия и тегава бюрокрация, премине през социалния срив и демографската трагедия, възпроизвеждащата се политическа конфронтация, но и се завърши все пак с поставянето в някоя гънка от съзнанието на дозирано чувство за патриотизъм и чувство за национална принадлежност.

Дали, питам се, и тези наши сънародници ще ги заболи главата при завръщането им в България след тридневната почивка при комшиите. Тях няма да ги посрещне билборд с надпис „Искам да ми е българско”. Това е сигурно. Може да попаднат обаче на раздираща ранимите ни сърца телевизионна изповед на едно „разпознаваемо” лице, именуващо се Николета Лозанова. Та тя, представете си само, получавала главоболие в миловидната си главица след влизането през границата в България. Щяла, твърди, да търси лек за главоболието си с трайно напускане на страната на розите, но засега оставала тук. Жалко!? Аз пък си бях подготвил копринена кърпичка с национални шевици за бърсане на жални сълзи на изпроводяк.

Но да махнем с ръка за прощален поздрав на разните там плеймейтки. Те така си я разбират независимостта и намират начини да заковат яко положението, за да не ги болят дори естетически оформените слепоочия. Да му мислим ние, оставащите. С главоболието от сутринта с натрупалите се проблеми, с непрогонваните тъжни мисли за поругаваната държавност и терзания за необратимо затягащата се примка на зависимостта. А на всичко отгоре се опитват ловко да ни убеждават в противното, очертавайки с пропаганден спрей лазурни хоризонти. Все едно сме стадо и подвикването на един или друг чобанин ни лашка масово в нарочната посока.

Какво от туй, че в черепната ни кутия проблясват недоумения и въпроси за, изглежда, нерационално изразходвани огромни средства за нови самолети, докато пари липсват дори за тежко болни дечица, за вихреща се шпиономания с опрян пръст към предварително определен виновник, за разпознаваеми дори с просто око чиновнически упражнения, които могат да се окажат примка за свободата на медиите, за тежки дилеми пред депутатското тяло да се отхвърли или не порочното съкратено производство, даващо право на изроди-убийци да си признават вината и получават съкратен срок за изтърпяване на наказанието. А може би родните правораздаватели ще ни осигурят бронежилетки, за да се предпазим от „интегрирани” престъпници, вместо да изрежат с цялата суровост на закона тези тумори от общественото тяло. Но кой да мисли, пък и точно сега? Идват избори и всички разплискват лазурен лак и помия от партийните си контейнери върху електората. Обливат ли, обливат народонаселението с успехи, обещания и зловония. И така без край, което все повече ни отдалечава от обещания демократичен Рай, пък макар и по родна рецепта.

Има ли изход, питат се доста обезсърчени хората? Със сигурност, но не с тежко разединено общество, където властва партийната демагогия и олигархията, а националният ни идеал е поруган или експлоатиран единствено за гола пропаганда. Така че първата стъпка за излизането от кризата, независимо и противно на всичко, е постигането на Единство на българската нация около най-важни цели. Национална инициатива „Единение” ги е определила точно и дала конкретните експертни решения. Не трябва обаче да живеем с илюзии. Този път не е лек и кратък. Но е възможен, ако го извървим заедно.

Вглеждайки се във вестите за настаналия смут около крамолите на деня ни застигна новината за кончината на професор Юлиан Вучков. Случайно или не, той си отиде в Деня на Независимостта. Не успя да види най-новата си книга, но затова остана своеобразен пример за професионална успешност и творческо дълголетие. Бе известен, компетентен и на моменти суров с откровенията си публицист, литературен и театрален критик. Безспорно е обаче, че остави и запомняща се следа в телевизионната журналистика. Именно заради тези негови изяви многобройните му почитатели го определяха като „морален стълб” в разединеното ни общество, а в отговор той работи всеотдайно до последния си миг, за да остане верен на това признание.
Поклон пред паметта на професор Юлиан Вучков.
Николай Коев

Станете част от бъдещето на България
участвайте в дискусиите на нашия форум, по ключови за страната теми

2019-09-26T14:22:22+02:00