българско хороНиколай Коев

Случвало ли ви се е да чуете странния тътен преди земетресение? Той има особено дълбинно бучене, което по нищо не прилича на обичайните надземни звуци. Нещо подобно забелязваме в Отечеството през тези дни. В ядрото на държавата се заражда странен шум, съпроводен от тревожно очакване пред неизвестното. Опитват се да ни успокояват, но този път терапията ще е по-продължителна. Уж напуснахме триумфално с полурадост извънредното положение, а то пък порой от събития налазиха изнежените ни от карантината души. Първо нахлухме вкупом в извънредна епидемиологична обстановка в съзвучие с нарочен закон с временновечни пълномощия. После властта реши да сваля яко ДДС-то на най-големите страдалци на прехода от ресторантьорския и хотелиерски бизнес, а за по-лесно преглъщане от простосмъртните ще ритне надолу същия данък и за книгите. И за капак народонаселението бе приковано към истинската сапунка с близкия до сърцата ни клуб „Левски”. Главните действащи лица са оцеляващият в чужбина с пари от приятели хазартен бос Божков, вечно развълнуваният баскетболен тренер Папазов, приносителят на сензационни вести Диков, та дори и неподозиращият за отредената му роля премиер Борисов.

Но повествованието не спря дотук. Като част от драмата на подкарания към фалит син отбор, изплува сянката на голямата хазартна драма. Така вероятно от Обединените арабски емирства долетяха записани на мобилен телефон текстови съобщения от Божков, които имаха за цел да насочат компрометиращи стрели към издигналия се над „маргиналите” финансов шеф Владислав Горанов. Като цяло акцията не впечатли особено, но поне подсказа, че от това направление може да се очакват още депеши с избрани мишени, което ако не друго, поне ще донесе разтуха за народа при липсата на истински футболни емоции.

В нормална обстановка с „впечатляващия” за европейското семейство наш икономически ръст, едва ли щяхме толкова да се фиксираме към родните драми и сплетни. Пълзящата в Европа и по света тежка криза обаче изостри сетивата на гражданството и то започва да задава и неудобни въпроси. Та не може да разбере нашенецът странната логика за разпределението на средствата за облекчаване на положението сега и в перспектива, ако за някои тя изобщо съществува. Обикновените отрудени хора, да не говорим за пенсионерите, почти не се докоснаха до парите от развързаната държавна кесия. Не, те всъщност имаха право да се задължат с нови кредити, да се обадят на телефоните на социалния патронаж и поотложат плащанията на някои сметки. Пощадени бяха също временно от милото отношение на тези истински филантропи от колекторските фирми и отправяха молитви с благодарност, че поне няма да им прекъснат електричеството или наложат някакъв запор.

Но това не е всичко, ще каже злобен критик на висшата правителствена експертиза. Сега всеки има право да се разхожда в парковете и градинките. Значи, оказва се, че първоначалното отваряне на парковете преди време било само за мама, тате и дечицата. А баба, дядо и по-възрастните имали право да махат приветливо карантинно от балконите на разхождащите се щастливци. Интересно, тогава не ни разкриха тази хуманна схема. Сега я дешифрираме! Както и истината за онези впечатляващи 375 лева за два месеца за родителите в неплатен отпуск, откъснати поради обстоятелствата от своята работа. Ами защо „неоткъснатите” и вечно присъстващи в каймака на работния процес не опитат да изкарат месеца с тези оскъдни за днешното ни време парици? И то за храна с пълзящите цени нагоре, с деца и техните винаги неотложни нужди, а и неизбежно появяващите се други разходи. Пък и неизбежен приоритет ли са вече забогателите хора в ресторантьорския и хотелиерски бизнес, за да бъдат облекчавани с много по-ниски данъци. Та нима демографският ни срив не е своеобразна извънредна обстановка, която налага спешно целият комплекс от стоки, храни и услуги за децата да бъдат минимално облагани, а младите родители много по-сериозно финансово стимулирани от държавата. В това отношение има много добър опит, при това не толкова далеч от нашата територия.

Тъжно е да повтаряме непрестанно едно и също, но без видим резултат. Словата на всичко разбиращите и знаещите преливат от тържествена загриженост за демографската катастрофа, за ниската раждаемост и висока смъртност, за стопяването ни като нация, за несекващия поток от заминаващи в чужбина млади хора, за тревожното изтичане на добре подготвени у нас висшисти, включително и така недостигащите ни медицински специалисти. В същото време средства се насочват в избрани сектори на услугите и инфраструктурата. Дори широко прокламираната мярка за облекчаване на работодателите и запазването на работните места 60/40 дава засега скромни резултати, но и това не попречи на отделни гъвкави предприемачи извън икономиката и производството да посегнат към нея.

Всъщност, всичко това е законно и част от установен регламент. Никой не може да бъде упрекван, че се стреми да запази бизнеса си. Но не друг, а държавата е тази, която трябва да налага истинските и справедливи приоритети пред дневния ред на обществото. И както в условията на неотминала пандемия се прокарват нарочни решения, то обективни обстоятелства ни задължават най-накрая да насочим енергията си към спасяването на България, на нацията си, на българското. Защото увлечени в политическо противоборство, кариеризъм, жажда за власт и потребление, изпускаме безценно време за спиране на трагедията с настъпващото неумолимо обезбългаряване на Отечеството. Точно за това отдавна алармира НИ ”Единение”. Но и предлага чрез експертна и политическа дискусия да се формулират конкретни и обвързващи властите мерки с цел първоначално стопиране на процеса с последващи положителни резултати в средносрочен хоризонт. Време наистина няма!

В мъглявината на коронавирусната пандемия недоверчивият българин съзря и отчетливи елементи за приемането на спорни решения, което не би било възможно в нормална обстановка. Селективното намаляване на ДДС е такъв случай, прехвърлянето на парламентарни пълномощия в зоната на правителството – също. А вероятно и по-голямото спокойствие, което си осигури и ВСС с акт на своята колегия съдебните дела да продължат от сега нататък без присъствието на журналисти и публика. Има ли изобщо значение за някои, че публичността на съдебния процес е закрепен в конституцията?

„Знае ли човек, може пък да е за добро”, мълвят несведущите оптимисти. Голямото мнозинство от вечно подозрителните са на обратното мнение. Те си задават въпроси, на които и днес не намират логичен отговор. Просто не вярват, защото много са лъгани както сега, така и в миналото. Спомнят си за всякаквите там бонови, касови и връзкарски приватизации, грабежи на държавно имущество, заличаване на цели сектори от икономиката, банкови фалити, царски мурафети с държавния дълг, пирамиди с „фараони”, игри с курса за заличаване на дългове, безкрайни обещания за успехи и благоденствие, проби и грешки – също. За да се стигне до крушението на големите надежди и заразата с учудващо устойчивия вирус на… недоверието. За който обаче има лек, който ще откриете в следващите редове.

Сега, след трудните и наситени с дилеми и изпитания последни два месеца, пробива и лъч светлина. Тя е все още плаха, но носи надеждата, че заразата е вече по-далеч от нас, че най-трудното е вече минало. Все по-ясно разбираме, че в тежки ситуации имаме сили за мобилизация. Народната енергия, а защо не и дисциплина, бе стимулирана от навременната реакция срещу пандемията на властта и най-вече от експертизата на всички членове на Щаба и респектиращата отдаденост на каузата на медицинските специалисти. Действително истински шанс е, че хората от първата линия проявиха завиден стоицизъм и професионализъм, не се огънаха и с осигурената логистика успяха да запазят способността на здравния ни капацитет и посрещнат голямото предизвикателство с Ковид-19. Именно те са нашият голям капитал, който не трябва лекомислено да разпиляваме по света, а задържим с уважение и с много по-достойно възмездяване на труда.

В нестандартните за всички дни за Отечеството се прояви и още един феномен, който бе изтласкван в периферията на нашите взаимоотношения поради разпокъсваното по различни причини българско общество. Става дума за ЕДИНЕНИЕТО, чиято необходимост намери място в тревожното всекидневие на пандемията. Дали от логичен човешки страх, а може би и от осъзнаването на необходимостта от сплотяване на силите пред опасността, но факт е, че бяхме свидетели на невиждана солидарност, взаимопомощ, дарителство, доброволчество, състрадание. Всичко това дава по-голяма надежда за възприемането ни като ЕДИННА българска общност, която може да се бори градивно за днешния си ден, но и за по-добро бъдеще във все по-сложния и изпълнен с противоречия свят.

Станете част от бъдещето на България
участвайте в дискусиите на нашия форум, по ключови за страната теми