Св. Иван РилскиНиколай Коев

Подвластни на балканските си нрави и превратностите на историческата съдба, българите сме били често разединени, със сила и подлост разделяни, но и триумфиращи в своето държавно величие, достолепие и гордост. И безспорен факт е, че винаги успехът ни е съпътствал, когато сме заедно и обединени от ясна цел и идеал, когато сме осъзнавали и използвали мощта на общата си енергия, завиден талант и сила за оцеляване. Но на какво сме свидетели днес? Така необходимото ни ЕДИНСТВО е драстично поругано и направо погребано под наносите през годините от политически, кастов и личен егоизъм. Националното ни тяло и плът са силно наранени от разяждаща корупция, безпринципност, некомпетентност и волунтаризъм. Съпътстващата мизерия и изпарилата се надежда пък принуждават голяма част от българите да странят от нормалния си социален рефлекс и се затварят в капсулата на своя беден живот в очакване на нещо по-добро, но за съжаление… без тяхно активно гражданско участие. Ето така преминават дните, в РАЗЕДИНЕНИЕ по реални и измислени причини, но и с една ОБЩА, все повече възправяща се заплаха – лишаването ни от перспективата като древни европейци да заемем полагащото ни се място сред народите от континента със своята славна история, богата култура и нормално съвременно развитие.

Проблемът с неединството ни не е нов. Той следва обществения живот в страната и през целия злополучен напън за развитие към по-добро, определян нескопосано като „преход”. И партийно пристрастени и наивно вярващи ние преминавахме транзитно покрай нормалността цели три десетилетия. Сега пък се изправяме пред крайно елементарното си съществуване и озадачаваме пред все по-западащата държавност. Дори противно на логиката мнозина, дали искрено или поради лична изгода, продължават да вярват, че с водачеството на една партия, или дори на една личност, сме в състояние да се отлепим от дъното. Не, това просто няма как да се случи без широко съгласие и експертиза по приоритетни цели, съчетани с водещото разбиране за отговорност пред нуждите на обществото. Но и да се загърби нашата силно балканизирана политическа посредственост, да не кажем – първосигналност. И най-вече даде ход на разбирането, че ЕДИНЕНИЕТО Е ОТГОВОРНОСТ и дълг към бъдещето на България.

Така че все по-очевидна е необходимостта от единение, но не като механичен сбор на политически субекти, жадни и за власт, а на знаещи и можещи личности, готови да работят отдадено по изпълнението на ясни приоритети само и единствено в интерес на държавата. А целите на тези усилия отчетливо се натрапват от живота ни днес. За определянето им дори не е необходима особена прозорливост. Защото те се превръщат в крайна необходимост изобщо за по-нататъшното ни съществуване, та дори и за физическото ни оцеляване като нация в не толкова далечна перспектива. Ще отрече ли някой например, че след някакви три десетилетия, ако я караме така, съществува вероятност да се стопим с още два милиона и може да се промени етническото съотношение в многострадалната земя на българите? Дали ще се намери дори заблуден и задължително позитивно мислещ оптимист от либералния сектор с твърдението, че както се лутаме с реформите в образованието ще продължим да пускаме в живота млади хора с приложими знания, култура, умения и грамотност за новото време, съчетани с усвояване на значимите моменти от истинската българска история и всепризнатите постижения на висшата ни минала и съвременна духовност? Дали пък някой няма да ни убеждава, че здравната ни система работи добре върху принципите на хуманизма и Хипократовата клетва и изобщо не е комерсиализирана, пък и разполага с изобилие от лекари-специалисти, а и със среден медицински персонал във всички региони на страната?

Но това са само някои от болните въпроси на родния поход през нашата интерпретация и разбиране за демокрация. Естествено има и още безброй въпросителни, на които политиците не дават смислени отговори. Защото си въобразяват, че всичко знаят, всичко могат и то… много. Което не е изненада, когато: препоръчват карантина за честването по време на Националния ни празник и то само на свещения за българите монумент на Шипка; когато държавни първенци се разминават като непознати пак там; когато някои от тях пък легализират присъствието си като „обикновени граждани” сред рискуващото да се „самопогуби” с коронавирус многохилядно множество. И още… , и още, та безкрай.

А можеше да бъде много по-лесно и дори окуражаващо за хората, ако първите политически лица в държавата бяха застанали рамо до рамо край паметника на „заветния хълм” със сведени глави в знак на дълбока почит към извоюваната с много кръв, саможертва и героизъм българска свобода от руската армия и родното опълчение. Та този, макар и начален жест на ЕДИНСТВО, едва ли щеше да бъде пропуснат от обективните ни сънародници, отдавна очакващи знаци за просветление и управленски реализъм. В миговете на преклонение те може би си спомниха поне думите на Ванга: „Тачете празниците – те са средство за оцеляване”. Но има ли кой да чуе поне пророчицата?

Станете част от бъдещето на България
участвайте в дискусиите на нашия форум, по ключови за страната теми